Преписът на „История славянобългарска”, направен през 1844 г. от търновеца Кънчо Стоянов, отразява късната рецепция на Паисиевата творба. Текстологичните наблюдения и тези върху езика на ръкописа показват, че са използвани няколко преписа с различна генеалогия и с различен баланс между архаични и характерни за говоримия език през първата половина на ХІХ в. морфологични, синтактични и лексикални особености. Преписът е неединен в езиково отношение.